Nataliya Yaneva's Reviews > Cloud Atlas

Bulgarian review below/Ревюто на български е по-долу
You probably wonder now and then if the chords of your soul reverberate through time. I do too. Or if those 21 grams caught in several dozen kilos of flesh fly away like startled little birds when our time to go strikes. Maybe that’s also possible. We probably haven’t awaken to such a degree of consciousness as to know the answer of this question and to be drawn to some hypothetical ‘beyond’ instead to the quite material and palpable ‘now’.

‘Cloud Atlas’ is a story about the reincarnation of a single soul (in the author’s words). Some of its embodiments chime in with something larger than themselves and for others conceitedness and its blotchy baby brother – egoism – are a creed. David Mitchell does not judge though. He doesn’t glorify and doesn’t stigmatize. He builds his stories upon the simple assumption that everything we do will matter somewhere, sometime, on a large or small scale, and he creates objective connections. The soul swims through time and space, solitary and rejected in one incarnation, almost forgotten by everyone or deified in another.

‘We do not stay dead long. Once my Luger lets me go, my birth, next time around, will be upon me in a heartbeat. Thirteen years from now we’ll meet again at Gresham, ten years later I’ll be back in this same room, holding this same gun, composing this same letter, my resolution as perfect as my many-headed sextet…
Sunt lacrimæ rerum.’

Mitchell himself says in an interview that there wasn’t some grandly conceived plan behind the creation of the novel, and he just wanted to write the craziest and most gargantuan thing that comes to his mind. I think this proves something of a rule of thumb – if you don’t much care what others will have to say about your work, you are free of the ambition to ‘achieve something’ with it and just surrender to some internal rhythm, and that’s when the results really glow.

The narrative I liked most was that of Sonmi-451. Sonmi’s fate reminded me of Emiko from ‘The Windup Girl’ – there was this whiff of fatality in it too. People have low tolerance threshold for things with a higher level of consciousness than themselves – are we not proud to be the only species who think and create? Well, and if that’s not true?

‘- Do you regret the course of your life?
- How can I? ‘Regret’ implies a freely chosen, but erroneous, action; free will plays no part in my story.’

In our stories though free will (if we can speak of such category at all) has its place on the mise-en-scene. Who could tell if Mitchell was right when writing his ‘juvenile whim’ as he calls it? We all go down the miniature spirals of our lives and we are dashing to their end. We might as well think about what follows next. It might be far more real than what we are capable of imagining.

~~~~~~~~~~~~~~~

Вероятно все някога сте се питали дали акордите на душата ви отекват във времето. И аз съм. Или пък тези 21 грама, залостени в няколко десетки килограма затвор от плът, се разлитат като подплашени птички, когато ни дойде времето да си идем. Може и това да е. Навярно сме още твърде недоосъзнати като вид, за да знаем отговора на този въпрос и да се интересуваме от някакво хипотетично „отвъд“, вместо от съвсем вещественото и осезаемо „сега“.

„Облакът Атлас“ е история за прераждането на една-единствена (по думи на автора) душа. Някои от въплъщенията ѝ трептят в съзвучие с нещо по-голямо от самите себе си, за други самомнителността и пъпчивият ѝ по-малък брат – егоизмът – са верую. Дейвид Мичъл обаче не осъжда. Не величае и не заклеймява. Изгражда историите си върху простичкото предположение, че всичко, което правим, някъде някога ще има някакво значение, голямо или малко, и създава обективни връзки. Душата плува из времето и пространството, в един живот самотна и отхвърлена, в друг почти забравена от всички или пък обожествявана.

„Ние не оставаме мъртви за дълго. След като моят Люгер ме изпрати в отвъдното, само след миг ще ме споходи раждането ми, следващото поред. След тринайсет години ще се срещнем отново в Грешам, след десет ще се озова отново в същата тази стая, стиснал същия този пистолет, ще съчинявам същото това писмо с решителност, съвършена като многоглавия ми секстет...
Sunt lacrimæ rerum.“

Самият Мичъл в интервю казва, че зад романа не е имало първоначален грандиозен замисъл, а просто е искал да напише най-шашавото и мащабно нещо, което му хрумне. Мисля, че това доказва почти желязното правило, че колкото пò не ти пука какво ще каже някой за работата ти и, освободен от амбицията да „постигнеш нещо“ с нея, просто се оставяш на някакъв вътрешен ритъм, толкова повече сияят резултатите.

Разказът, който най-много ми хареса, беше този на Сонми-451. Съдбата на Сонми твърде ми напомняше за тази на Емико от The Windup Girl – и от нея лъхаше същата обреченост. Хората трудно понасят нещо да е по-осъзнато от тях – нали се гордеем, че сме единственият вид, който може да мисли и твори? Да, ама ако не е така?
„– Съжалявате ли, че животът ви протече така?
– Как бих могла? Съжалението предполага свободно избрано, но погрешно действие; в моята история свободната воля не играе никаква роля.“

В нашите истории обаче свободната воля (ако изобщо може да се говори за такава категория) има своето място в мизансцена. Кой би могъл да каже дали Мичъл е бил прав, пишейки своята „младежка приумица“, както я нарича той? Всички се въртим по миниатюрните спирали на живота си и устремно се носим към края им. Хубаво е да помислим и за онова, което става след това. То може да е по-истинско, отколкото сме способни да си представим.